Разходката...Вкопчила съм се в нея като удавник за сламка,а чувството,че тя няма да ме издържи още дълго поражда паника.Страх.Недоверие.Невярване.Обич.болка.Смях.
Пътя е един и същ -винаги стигам до вратата.Разбирам това по натежалите крака и желанието за полет.Знам...някъде зад нея го загубих.Дали е завинаги?!Дявола или Бога знаят,но мълчат.А това е толкова гадно!
Като лабиринт на който знам пътя за на вън,но продължавам да се лутам.
Защото ми харесва топлината вътре,мисълта,че съм част от нея,но толкова ми липсва загубеното зад вратата....Кой ще опрощава и защитава грешките ми?!Кой ще ме усмихва през мъглата от сълзи?
И къде по дяволите е проклетия ключ към лекомислието?!!!! 

изгубен веднъж, много трудно се намира, Шери.
Но ти търси, търси!
Всеки заслужава миг на лекомислие!:))

поня няколко мига, де!
разумът е добър противник и трябва да се съоразяваме с него, но сърцето е добър приятел и трябва понякога да се вслушваме в съветите му.

Знам го аз къде е,чудя се какво ме спира да отключа?И дали веднъж отворена ще успея поне да притворя после...:)))

Обичам те слънчице:))))

щом го знаеш, какво чакаш??????????Аз съм гласа на антиразума сега, веднага да отключваш! После ще дойде мига, когато ще се питаш защо е било всичко това - и в двата случая. Но поне имаш миговете си на лекомислие. Слушай ме какво ти казвам!!!!