Обичах това място.Бях пристрастена.
Нямах търпение да се освободя от всичко,за да потъна в атмосферата му.
Една красива приказка-тръгнала с бръшляна по стените и охлюва в градината.В стаите се носеше чистия аромат на Любов,Приятелство и Доверие.Единственото място където бях себе си.Обикнах призраците-толкова различни и така еднакви в своето единство!Някак знаех,че съм като тях-едно топло пъстроцветие.
Естествено,имах любимо кътче-Южната стена.Бръшляна я бе прегърнал оставяйки място на слънцето,а то цял ден танцуваше по нея.
Подпирах се на стената и попивах от топлината и.Нейното спокойствие нахлуваше в моя хаос и го подреждаше по толкова красив и неочакван начин...До преди четири месеца.
Бях хукнала с картина за стената-предния ден ми каза любимия си цвят-жълто и моето лилаво комбинираха се в една топла страст.
Нямаше я!Южната стена я нямаше!
Призраците мълчаха...дали шокирани като мен,или тъжни от знанието?!?
Нахлулият в празнотата вятър опита да ми обясни.
Така трябвало,още от построяването и разбрали,че е неудобна,ненужна...рушаща се...
Дрън-дрън!
На мен ми е НУЖНА!
Как рушаща се?!???
Та ТЯ всеки ден носеше моя товар,понасяше гневните ми юмруци и корава глава..
И не падна!
Сега.....сега вятъра се е настанил в моето кътче-студен и безразличен.
Понякога се озовавам на онова място-несъзнателно...Подслушвам призраците надявайки се да разбера...
Търся топлината и уюта на Доверието.
Не е същото...стъпките ми кънтят с кухо недоволство.В моя кът е студено.
Бързам да си тръгна,гонена от мисълта,че остана ли-ще се превърна в призрак..
Бягам с надеждата да се блъсна в Моята стена,пълна с топло разбиране и слънчева усмивка.
Ще укроти тъжната ми ярост и отново ще имаме нашия кът.
Някъде,някога....

Стената е тук!
Не е призрак. Жива стена е и вече не и пука за замъка, демоните и калта, която нахвъргаха върху нея.

Радвам се да те видя Дечко!
:))))