Прочетен: 1648 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 28.12.2022 11:49
Гигантските птици
Сенките на нощта избледняваха плавно и слънцето бавно започна да се показва иззад хълмовете на изток. Когато Еленор отвори уморените си очи, видя мрачните и усойни гори около Вълчи дол, позлатени от светлината на първите утринни лъчи. Тя почти бе заспала на коня, Мери едва креташе, отпуснала глава върху шията на животното, а войниците ги следваха бавно и без желание.
- Тук е доста пусто, милейди – рече един от тях. – Да се връщаме, а?
- Чакай, струва ми се, че чувам нещо! – оживи се внезапно момичето и наостри слух, за да улови необичайния шум, идващ откъм едно възвишение.
После препусна натам, глъчката в ушите й се усили и вече започна да разпознава човешки стенания, както и странен писък на птици...
Тя скочи от коня, пропълзя зад една скала и защитена от гъстата, буйна растителност над склона, погледна надолу, към панорамата в ниското. Необичайна картина се разгърна пред смаяния й поглед: Гигантски, чудовищни птици размахваха черни криле, хващаха в клюновете си хора като перца и ги запращаха на метри от себе си върху твърдите камъни. Едри и силни мъже падаха с викове, покосени от яките, мощни тела на чудовищата. Размахваха безпомощно лъковете си, без да могат да ги използват...
С разширени от ужас зеници, девойката видя как един от орлите понася в зловещите си нокти млад, строен левент и всички закрещяха с ужас след тях:
- Тигъра, не..! Ще убие Тигъра!
И тогава друг мъж – строен и висок, полетя като вихър към левиатора. Позна лицето му.
- Бруно! - извика изплашено.
- Бруно! – дочу като ехо зад себе си гласа на прислужницата, безшумно пропълзяла до нея.
Миг по-късно забелязаха как Седрик дръзко се хвърля към крилатия великан, косите му засияха на слънчевата светлина като грива на лъв. Ловко хвърли въжето си и го окачи върху шията на животното - то изрева и изви мощния си врат. В това време младежът пъргаво се изкатери по тялото му, без да се впечатлява от страховития вой и с премерен жест удари с тежкия си меч ходилата му, стискащи Тигъра. Птицата падна ранена, с пронизително и зловещ вой... Графът и разбойникът се претърколиха прегърнати на земята, а към тях се насочи нов звяр, разлютен и гневен от раната, която Бруно току-що бе му нанесъл. Тогава Калахан изведнъж полудя и препусна към чудовището с бойни викове. Леко прегърбеното му тяло изправи, побелелите му коси се развяха от вятъра и някаква отдавнашна, стаена царствената мощ заблестя в осанката му. Левиаторът насочи яростта си към него, ала той не се огъна пред страшното му лице, със силен и изкусен замах отне остатъците от живот, които още крепяха кървящото му тяло...
- Ти си луд! – прошепна Тигъра в ухото на Седрик, когато се посъвзеха от замайването.
Другият не обърна особено внимание на думите му, скочи и застана пред тялото на Балтимор, насочвайки арбалета си към следващия нападател.
- Без коне те са загубени – тревожно прошепна Вардар на Бруно.
Ала още някой препусна към тях – конник с крехко телосложение и твърде фини черти.
Някакви изплашени войници викаха след него:
- Милейди, недейте! Спрете! Това са разбойници, не ни засягат техните работи.
- Бийте се! – извика тя. – Заповядвам ви да се биете!
И като извади лъка си, прониза с точната си стрела кръжащия над Седрик орел.
- Еленор! – прошепна младежът, не вярвайки на очите си.
Тя се спусна към тях в галоп, без да обръща внимание на свистящите срещу нея зверове. Минаваше между птиците, посичаше с меча крилата им, удряше хищническите клюнове. Но войниците не я последваха, ужасени от необикновените, невиждани досега зверове, те препуснаха изплашено в обратна посока. Единствено Мери остана със господарката си – тя нямаше оръжие и не можеше да се бие, но не последва предателската й стража, а с насълзени очи спря до дървото, наблюдавайки трескаво битката.
В това време останалите мъже, вдъхновени от героизма на Калахан, храбро го последваха и убиха мнозина от нападателите. Седрик и Тигъра се сражаваха смело и също обезвредиха доста от летящите към тях чудовища...
Графът тъкмо замахваше срещу главата на изникналия пред него левиатор, когато видя Еленор да се сражава безстрашно на крачки от него, а зад гърба й друга крилата твар дебнеше, в очакване да я нападне в тила... Тя не виждаше заплахата, съсредоточена в отбрана срещу този пред нея. Слугинята се опитваше да я предупреди, ала виковете й се губеха сред бойните възгласи на мъжете и воя на орлите. Графът нямаше време да реагира и направи единственото, дето му хрумна в момента.
- Милейди, не! – изкрещя, скочи решително на коня, сграбчи девойката и заедно с нея полетя към земята...
Птицата не съумя толкова бързо да измени траекторията на полета си, обърка се, опита да се извие и се блъсна в остра скала, после падна ранена върху коня на Еленор. Балтимор я доуби с един замах. Тя бе една от последните...
Скоро крясъците и врявата на боя утихнаха... На поляната лежаха мъртвите тела на гадините, двама убити човека и дузина ранени...
- Момче, хей момче! – някой го потупа по бузата...
Седрик отвори очи и осъзна, че лежи до Еленор на земята. Преваляше пладне... Калахан и Балтимор се бяха надвесили над него с тревожни лица.
- Ама ти наистина си бил голям храбрец, а! – похвали го главатарят.
Възрастният мъж не продума, само го гледаше добронамерено, с едва забележима усмивка. Елонор се разбуди и отпаднало се надигна и все още изглеждаше замаяна. Графът се обърна към нея и с радост видя онези очи, които някога му се струваха тъй студени и далечни – сега в тях имаше и страх, и някакво детско объркване.
- А коя е тази храбра млада дама? – запита Тигъра.
- Да не сте посмели да направите нещо на господарката ми! – викна Мери, заставайки пред нея, въоръжена с тояга от клон, намерен в гората.
- Успокой се, девойче – погледна я Балтимор. – Никой с пръст няма да пипне милейди. Но се боя, че тя остана без кон, а и свитата ви изостави – големи смелчаци се оказаха, няма що! Та мисля, че ще опасно за две толкова млади и красиви жени, да продължат сами по тези места. Предлагам ви скромното гостоприемство на моето убежище за тази вечер. А утре сутринта може да продължите – ще ви изпратя за охрана някой от момчетата си. Къде всъщност отивахте?
Девойките се спогледаха слисано, без да отговорят. Еленор обходи с очи съмнителните физиономии на заобикалящите ги мъже... После пустата, страшна гора и накрая хубавото лице на Седрик.
- Доверете ни се, при нас ще бъдете в безопасност – рече й той.
- Бруно! – викна изведнъж Мери и се спусна към младежа, който тъкмо помагаше на един ранен русоляв юначага да се изправи. Той очевидно силно се смути, като видя двете жени.
По лицето на господарката се изписа недоумение и почуда.
- Познавате ли се? – промълви Калахан.
- Милейди, преди да кажете каквото и да било, моля прочетете това - Бруно извади от ризата си някаква сгъната хартийка. Подаде й я изчервен, с наведена глава.
Тя тъкмо беше станала на крака, но като прочете съдържанието, сякаш нещо я зашемети и падна отново в пръстта, заслонявайки очите си с ръка.
- Какво пише тук, милейди? – смаяно я изгледа Мери.
- Не е бил Бруно – с треперещ глас отвърна тя. – Това е фактура, в която е документирано, че книгите са продадени – от леля ми на някакъв амбулантен търговец... за 300 лири... Велики писатели от библиотеката на баща ми... за 300 лири...
- Съжалявам, опитах се да й обясня, че са ценни, но тя не ме чуваше – виновно рече Бруно. – Не можах да я спра, милейди. Добре, че поне взехте онази, иначе и на нея щеше да сложи ръка...
- Защо не показа фактурата на брат ми? – Еленор се обърна към него с влажни очи. – Той щеше да те защити. Ако бях там, когато всичко това се е случило, не бих позволила да те изгонят от херцогството като крадец, дори и да нямаше доказателства за невинността ти... Аз... никога не съм вярвала, че си ти.
- Благодаря, Ваша светлост – той леко се поклони. Гласът му звучеше прегракнало. – Само тези думи исках да чуя и те са достатъчни, за компенсират мъката, която преживях. Знаете, че през целия си живот не съм откраднал нищо... или поне до скоро не бях,.. освен малко храна от склада на господарите... И Вие знаете защо...
Другите гледаха изненадани тази сцена.
- Бил си неин слуга? – попита учудено Балтимор.
- Работех в библиотеката – отвърна той.
- Значи затова можеш да четеш – намеси Вардар. – Винаги си ми струвал някак прекалено учен.
- Не, уважаеми господине – тихо рече херцогинята – той не бе мой слуга. Той... беше и си остава мой приятел.
Бруно се извърна рязко и тръгна бързо по нанадолнището, за да скрие сълзите си от коравите мъже наоколо. Мери хукна пъргаво подир него. Седрик съчувствено загледа милейди и подаде ръка с думите:
- Искате ли да яздите с мен?
- Добре – отвърна замислено тя, а после изведнъж се сепна, хвана някаква мисъл и му рече шепнешком – Трябва да ти съобщя нещо важно.
- Първо да погребем Сал и Кори – тихо рече Тигъра. – После отиваме в леговището.
За учудване на двамата благородници, разбойниците направиха християнско погребение на убитите си другари. Някои дори се кръстеха, с овлажнели зеници. Главатарят произнесе надгробното слово с дрезгав глас, а в големите му, сини очи се четеше дълбока, искрена мъка...
След печалната церемония, петдесетината мъже, придружени от двете жени, поеха бавно към скалата на изток. Седрик яздеше заедно с милейди, загледан в разкошните й златисти коси. Не се сдържа, наведе се леко към нея, за да улови аромата й и притвори очи като замаян... Потъна в някакъв сън на яве, но този път хубав... Лежеше до чудно красив водопад и свежи пръски докосваха лицето му... А косите на Еленор се спускаха по раменете и гърдите му, усещаше устните й по своите, ръцете й го обгръщаха в нежна прегръдка... За миг така се отнесе в сладостната представа, че забрави всичко наоколо... Тя му говореше нещо. Не знаеше за какво... Но изведнъж, едно име, изречено от момичето, го върна към действителността.
- Какво, какво? – дръпна се рязко той. – Какво каза за Галахард?
- Леля ми не е убила момчето – оставила го във Вълчи дол, когато бил на дванайсет години. Смяташе, че е умрял, но явно не бе много убедена в това. Доста се изплаши, когато й пробутах бележката...
- За каква бележка говориш?
- За да разбера истината, се принудих да й изпратя послание с намек, че някой знае какво се е случило... С цел да я провокирам, разбираш ли? После подслушах разговора между нея и Алтия – най-вярната й прислужница, която освен това някога е била служителка на старата вяра и вярна помощница на Моргана. В нощта, преди да напусна имението, те призоваха магьосницата – да им разкрие истината за него... Обаче този разговор не можах да подслушам…
- Интересни методи за получаване на информация практикувате, милейди – засмя се той.
- Е-е, обмислях и варианта да ги попитам директно: „Извинете, да сте убивали сина на съседа и защо?”, но реших, че може да проявят известна неискреност в отговора си. Да не говорим, че можеше да ме затворят в кулата.
- Да те затворят в кулата! – учудено промълви той. – Нима така те наказват!
- Да не мислиш, че приключението в дома на баща ти ми беше първото от този род? А като споменах баща ти – видях го преди ден, изглеждаше доста притеснен и ме помоли...
- Какво си шушукате вие двамата? – Балтимор неусетно се бе приближил и яздеше до тях.
- А-а, стари семейни проблеми – отвърна небрежно Седрик.
- Може би ти ще придружиш дамите до Сийлол, разбрах, че натам отиват – подхвърли главатарят и приятелски смигна на графа. – Струва ми се, че и пътят за Карлайл минава оттам.
- Да, оттам минава – разсеяно и неопределено отвърна Седрик.
- А пък Бруно – продължи Тигъра и погледна усмихнато тъмнокосия си приятел, потънал в оживен разговор с Мери – сигурно няма да откаже да дойде с вас.
- Добре – отсече накрая младият благородник, ала някаква горчивина заля душата му, при споменаването на старото бащино имение...
Калахан се присъедини към тях и продължиха пътя си в спокоен разговор по незначителни теми, придружен с безгрижни шеги.
- Ето го и моя дом, милейди – рече някъде по залез слънце Балтимор - Е, не е достоен подслон за херцогиня, но като гледам, нямате кой знае какъв избор от първокласни странноприемници наоколо.
Еленор се засмя:
- Е, да Ви кажа ли, в момента ми се струва се по-уютен и светъл от имението на леля ми.
Двамата мъже я изгледаха странно. В бърлогата бяха оставили трима да пазят и те веднага се спуснаха да ги посрещат, разпитвайки трескаво за новините.
- Балтимор, Кора дойде – съобщи единият от тях на главатаря.
Лицето на мъжа леко побледня, но не каза нищо. Завърза коня си в плевнята и с умерена, лека походка, въведе двете гостенки в преддверието. Като забеляза хищническия поглед на един от пазачите към милейди, грубо го придърпа настрана и с хладен тон рече:
- Не си и помисляй за тази жена, ясно!
- Защо?
- Защото ако я пипнеш, - спокойно, но властно му заяви - ще нарежа червата ти на парчета и ще си направя салата от тях!
- Добре де, добре! И без това е много кльощава за моя вкус.
- А така. В кръчмата на Уил има достатъчно заоблени хубавици, като за теб, нали? – и го потупа приятелски по рамото.
Малко преди да влязат в помещението, което им служеше за столова, една жена развълнувано се спусна към тях и се хвърли в прегръдките на Балтимор.
Милейди и Мери пребледняха, щом я видяха. А после тя стреснато се взря в тях.
- И нея ли познавате? – запита Тигъра. - Е, то бива съвпадения, бива, ама това вече... Че откъде може да познаваш херцогиня, Кора?
- Какво правят тия двете тук? – непозната изглеждаше леко ядосана.
- Те са наши гостенки, точка! Младата дама спаси живота ми и аз й дължа гостоприемство. И пак питам, откъде се познавате?
Кора не отговори. Само наведе глава, поклони се на Еленор и задавено промълви:
- Запознанството ни не беше от най-приятните, но се надявам да ме извините за онази вечер. Аз не знаех, че е сгоден...
Мери пристъпи решително към нея, но господарката й я спря с властен жест:
- Скъпа, не тя е виновна, а онзи, който я доведе в дома ни.
- Какво, само не ми казвай, че си била... – Балтимор хвана главата си в ръце – Не си била...
- Не знаех, че е сгоден – безпомощно повтори Кора. – Слугата му ме извика, плащаше двойно...
- Плащаше? – учудено я погледна милейди.
- Не знаехте ли? Бях там за… пари.
- Това вече е прекалено! – извика слугинята – Няма да остана тук и минута повече! Хайде, милейди! – и тя повлече девойката към изхода.
На вратата се сблъскаха с Калахан и Седрик, които вървяха прегърнати през раменете, унесени в оживен разговор за битката.
- Къде отивате? – сепна се изненадан графът.
- Отиваме си – остро изрече Мери – Няма да деля вечерята си с продажни жени и...
Младежът объркано погледна към непознатата, застанала да рамото на Балтимор.
- Милейди, моля да ни извините за това недоразумение, кълна се че... – започна главатарят.
- Но къде ще идете двете сами посред нощ? – изплашено ги загледа влизащият в този момент Бруно. – Та това е истинска лудост!
- Ако моето присъствие Ви притеснява, – почти разплакано извика Кора – аз ще си тръгна, а вие останете!
Еленор рязко спря и се огледа, гневът постепенно отстъпи място на разума и тя прецени, че навън може да ги чакат по-опасни и неприятни неща от краткото унижение да седне на масата до Кора.
- Бруно е прав – рече на вярната си слугиня. – Не е разумно да излизаме сега.
Новодошлата погледна умолително Балтимор. Той кимна:
- Ще те изпратя.
Двамата тръгнаха към вратата.
- Недейте, не си отивайте заради нас – спря ги на изхода херцогинята – Поводът за разпрата ни бе доста незначителен, ще се съгласите ли, госпожо?
Кора се усмихна печално и всички заедно влязоха в салона.
- Какво стана? – пошепна Седрик на Тигъра.
- Не ти и трябва да знаеш.
Разбойниците лека-полека започнаха да заемат местата си около масата и да разговарят – първо тихо, после, окрилени от грога и виното, все по-силно и дръзко. Дори някакъв самоук изпълнител на цитра предложи услугите и засвири, сравнително стройно... След време стана доста забавно. Самозваният музикант изпълваше салона с все по-мелодични и галещи слуха менестрели, чашите непрестанно се доливаха с вино, а Седрик почти забрави къде се намира, обкръжен от толкова много приятелски настроени лица. След тази битка, той си извоюва признанието на всички в групата и мъжете го гледаха, изпълнени с възхищение.
От веселието и суматохата, бледите страни на Еленор се сдобиха с лека руменина, а в очите й се появи приятен блясък. Седрик често се взираше с нежност в прекрасното й лице и понякога му се струваше, че тя отвръща на погледа му, дарявайки го с усмивка. Но не бе убеден дали вижда истината или това, що му се иска да види.
- А Вардар викаше, че ще припаднеш, като видиш левиатор – започна по едно време Балтимор, развеселен от напитките.
- Не съм разправял подобно нещо – смутено замънка разбойникът.
- Каза, каза! Рече, че бил хлапак и изнежен. А аз още като видях, и си помислих, че е храбрец. Друг път да вярвате на преценката ми, чувате ли!
- Щеше да го убие - пошепна Бруно в ухото на херцогинята - но после изведнъж се отказа, когато видя медальона му и разбра, че е благородник, обучен да се сражава...
- Защо не останеш при нас, Габор – говореше по това време Калахан. – Тук си ни е добре, виж как си пируваме! И без това не можеш да се върнеш в графството.
Като чу тази реплика Еленор смаяно се извърна към Седрик.
- Той не може да остане – намеси се Тигъра. – Може би има семейство, при което трябва да се завърне.
Младежът се задави, както отпиваше.
- А нали ще ни придружи до Сийлол – обади се нерешително Мери. – Ние трябва да се върнем за сватбата.
Седрик изпусна прибора, който държеше. Напълно бе забравил за разговора между двете клюкарки, в който разбра, че Еленор е сгодена.
- Е, то не е толкава важно – разсмя се внезапно бъдещата булка. Алкохолът бе започнал леко да я замайва. – Може и да я пропуснем, какво толкова? И без това никога не сервират добро вино.
- Не се шегувайте с това! – строго рече слугинята – Та Вие сте младоженката.
- Може в последния момент да намерят някой да ме замести – продължи с остроумията девойката. – Едва ли ще забележат отсъствието ни.
Настъпи кратко мълчание. После графът я погледна студено в очите.
- Честито, милейди, чух за предстоящата женитба с лорд Келвин. Желая Ви щастие – и пресуши чашата си на един дъх.
- Аз май ще си лягам – рече тихо херцогинята. - Лека нощ на всички!
- Лека нощ – пожелаха й другите.
- Аз ще остана още малко, милейди – погледна я умолително Мери.
- Добре, скъпа.
Тя се изправи бавно и тръгна с тромава, но сигурна походка към изхода на салона. Никой, освен наблюдателния Балтимор, не забеляза, че се старае да стъпва така, за да не залитне и с мъка държи правилната посока.
- Тя не обича този човек – прошепна му Кора. – Затова и не ми е толкова ядосана, че бях с него. Леля й я принуждава да се омъжи.
- Хубав ли е годеникът й? – попита някой.
- Да – отвърна с неохота Мери – един от най-красивите мъже в Лоргия.
- Имал цяла армия от фаворитки в двора на Камелот – допълни с кисела усмивка Седрик.
- Ти пък откъде знаеш? – намеси се Вардар.
Младежът не отговори. Само продължи да пие мрачно и мълчаливо.
